Как да четем Библията

MatthewАвтор: епископ Калистос Уеър


КАК ДА ЧЕТЕМ БИБЛИЯТА

Всичкото Писание е боговдъхновено
(2 Тим. 3:16)

„Ако земен цар, нашият император – пише св. Тихон Задонски (1724-1783 г.), – ти напише писмо, нима не би го прочел с радост? Разбира се, с голяма радост и трепетно внимание.” Но какво е, пита той, нашето отношение към писмото, което е адресирано до нас не от някой друг, а от Самия Бог? „Ти си получил писмо не от някой земен император, а от небесния Цар. И въпреки това ти пренебрегваш този дар, това безценно съкровище.” Да отвориш и да прочетеш  това писмо, добавя св. Тихон, означава да влезеш в личен разговор лице в лице с живия Бог. „Всеки път, когато четеш Евангелието, ти чуваш отправените към тебе слова на Самия Христос. И докато четеш, ти се молиш и беседваш с Него.”

Именно такова е нашето православно отношение към четенето на Свещ. Писание. Когато отваряме нашата Библия, ние влизаме в творчески разговор със Спасителя. При слушането ние също така отговаряме: „Говори (Господи), понеже Твоят раб слуша” (1 Цар. 3:10). Отговаряме на Бога, когато четем: „Ето ме” (Ис. 6:8).

През 1976 г., два века след св. Тихон, Московската конференция между православни и англикани определя правилното отношение към Свещ. Писание с други думи, осветляващи също така пълноценно този въпрос. Заключителният документ, подписан от делегатите и на двете традиции, прекрасно обобщава същността на православния възглед относно Библията: „Свещ. Писание е неделимо цяло. То е едновременно боговдъхновено и изразено по човешки начин. То е авторитетно свидетелство за Божието откровение в творението, във въплъщението на Словото и в цялата история на спасението, и като такова изразява словото на Бога на човешки език. Ние разбираме, приемаме и тълкуваме Свещ. Писание чрез и в Църквата. Ние се обръщаме към Библията с послушание.”

Като съпоставим думите на св. Тихон и Московския документ, можем да разграничим четири основни характеристики, които определят православното „библейско съзнание”. Първо, нашето четене на Свещ. Писание е с дух на послушание. Второ, то е църковно, в единство с Църквата. Трето, то е христоцентрично. Четвърто, то е лично.

ЧЕТЕНЕ НА БИБЛИЯТА С ПОСЛУШАНИЕ

Преди всичко ние разглеждаме Свещ. Писание като боговдъхновено и се обръщаме към Него с дух на послушание. Божественото вдъхновение на Библията е подчертано както от св. Тихон, така и от Московската конференция през 1976 г.: Свещ. Писание е „писмо” от „небесния Цар”, пише св. Тихон; „ти чуваш отправените към тебе слова на Самия Христос”. Библията, посочва се на конференцията, е Божие „авторитетно свидетелство”, изразяващо „словото на Бога на човешки език”. Нашият отговор на това божествено слово е отговор на послушание и възприемчиво внимание. Когато четем, ние служим на Духа.

Понеже е боговдъхновена, Библията притежава основно единство, съвършена неделимост, защото един и същ Дух говори от всяка страница. Когато говорим за нея, ние не казваме „книги” в мн. ч. – τὰ βιβλία. Ние я наричаме „Библията”, „Книгата” в ед. ч. Тя е една книга, едно Свещ. Писание, притежаваща едно и също послание – един съставен и въпреки това единствен разказ от Битие до Откровение.

В същото време обаче Библията е човешки изразена. Това е цяла библиотека от различни книги, съставени в различно време от различни хора, в широко вариращи ситуации. Тук ние откриваме Бога, Който говори „много пъти и по много начини” (Евр. 1:1). Всяка книга на Библията отразява разбиранията на епохата, в която е била написана, и конкретната гледна точка на писателя. Защото Бог не унищожава нашата тварна природа, а я прави да изпъкне. Божествената благодат съдейства на човешката свобода: ние сме „съработници на Бога” (1 Кор. 3:9). Според един раннохристиянски паметник от II в., Послание до Диогнет, „Бог убеждава, Той не принуждава; защото насилието е чуждо на божествената природа”. Писателят на всяка книга не е просто пасивен инструмент, флейта, управлявана от Духа, не е пишеща машина, протоколираща съобщение. Всеки писател на Свещ. Писание влага в своя труд собствения си човешки талант. Заедно с божествената страна в Свещ. Писание присъства и човешкият елемент и ние трябва да ценим и двете.

Всеки от четиримата евангелисти например има своя конкретна гледна точка. Св. евангелист Матей е най-„църковен” и най-юдейски по характер от четиримата. Той отделя особено внимание на отношението на Евангелието към юдейския Закон и разбирането на християнството като „Нов Закон”. Св. евангелист Марк пише на по-малко изискан гръцки, по-близък до езика на всекидневния живот и привежда ярки подробности, които не са дадени в другите евангелия. Св. евангелист Лука подчертава универсалния характер на Христовата любов и Неговото безкрайно състрадание, разпростиращо се в еднаква степен и върху юдеите, и върху езичниците. Четвъртото евангелие[1] изразява по-дълбок и мистичен подход и било подходящо наречено от Климент Александрийски „духовно евангелие”.

Понеже Свещ. Писание е слово Божие, изразено на човешки език, при изучаването на Библията има място за добросъвестно и прецизно изследване. Нашите мисловни способности са дар от Бога и ние не трябва да се страхуваме, когато при четенето на Свещ. Писание ги използваме до максимална степен. Православните християни изоставят на свой риск резултатите от независимото научно изследване върху произхода, датировките и авторството на книгите на Библията, въпреки че ние трябва винаги да проверяваме тези резултати в светлината на Свещ. Предание.

Наред с този човешки елемент обаче не трябва да забравяме божествената страна. Тези текстове не са просто дело на различни автори. В Свещ. Писание ние чуваме не само човешки думи, отличаващи се в по-голяма или по-малка степен с умение и разбиране, а нетварното Слово на Самия Бог – Отческото Слово, „идващо от тишина”, както казва св. Игнатий Антиохийски – вечното Слово на спасението. Следователно, обръщайки се към Библията, ние правим това не от любопитство или да получим историческа информация. Ние идваме с конкретен въпрос: „Как аз мога да бъда спасен?”

Приемането на Божието слово с послушание означава преди всичко две неща: чувство на удивление и желание за слушане.

1. Удивлението лесно се потиска. Не ни ли се струва понякога, когато четем Библията, че тя ни е станала твърде позната, дори скучна? Не сме ли изгубили нашата бдителност, нашето чувство на очакване? Доколко сме се променили от това, което четем? Нужно е постоянно да чистим вратите на нашето разбиране и да гледаме с нови очи, с благоговение и удивление чудото, което е изложено пред нас – чудото на Божието божествено слово за спасение, изразено на човешки език. Както Платон отбелязва: „Началото на истината е учудването.”

Преди години имах сън, който още ясно си спомням. Бях се върнал в къщата, където три години като дете живях в пансион. Един приятел ме разведе първо из стаите, вече познати ми от живота на моето детство. След това в моя сън влязохме в други стаи, които никога по-рано не бях виждал – просторни, красиви, изпълнени със светлина. Накрая стигнахме до малък тъмен параклис със златни мозаични орнаменти, проблясващи в светлината на свещите. „Колко странно! – казах на моя спътник. – Толкова години съм живял тук, но никога не съм знаел за съществуването на тези стаи.” А той отговори: „Та нали винаги се случва така.” Аз се събудих и видях, че това беше само сън.

Не трябва ли в присъствието на Библията да изпитваме именно такъв трепет, такова очакване, удивление и радост, които аз изпитах в моя сън? В Свещ. Писание има много стаи, в които ние все още не сме влизали. Има толкова много да учим.

2. Ако послушанието означава удивление, то означава също и слушане. Това е първоначалното значение на тази дума както на гръцки, така и на латински език. Проблемът е, че повечето от нас са по-добри в говоренето, отколкото в слушането. Като студент редовно слушах по радиото едно хумористично предаване. Един от епизодите много добре илюстрира нашето затруднение. Телефонът звъни и един от героите вдига слушалката. „Ало – извиква той, – ало, ало.” Силата на гласа му се увеличава: „Кой се обажда? Не мога да ви чуя. Ало, кой се обажда?” Гласът от другата страна казва: „Ти се обаждаш.” „А – отговаря първият, – и аз мислех, че гласът ми звучи познато.” И оставя слушалката.

Едно от главните изисквания, ако искаме да добием „библейско съзнание”, е да спрем да говорим и да започнем да слушаме. Когато влизаме в православен храм, изографисан в традиционния стил, и погледнем нагоре към св. олтар, виждаме там в абсидата фигурата на Божията майка с ръце въздигнати към небето – древен библейски начин на молитва, който се използва и днес. Такова трябва да бъде и нашето отношение към Свещ. Писание – чувство на откритост и внимателно възприемане, нашите ръце да са невидимо протегнати към небето.

Следователно, когато четем нашата Библия, ние трябва да имаме за пример Пресвета Дева Мария, защото тя е най-висш образец на човек, който слуша. При Благовещението тя с покорство и внимание слуша думите на ангела и отговаря: „Нека ми бъде по думата ти” (Лука 1:38). Тя не би родила Словото на Бога по плът в утробата си, ако първо не бе чула словото Божие и не го бе приела духовно в своето сърце. Слушането с внимание продължава да бъде нейно поведение през цялата евангелска история. При Христовото рождество, след поклонението на витлеемските пастири, „Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си” (Лука 2:19). След посещението в Йерусалим за празник Пасха, когато Иисус бил на 12 години, „майка Му спазваше всички тия думи в сърцето си” (Лука 2:51). Жизнената необходимост от слушане е загатната и в последните думи на Божията майка, които Свещ. Писание съобщава – думи, казани на сватбата в Кана Галилейска: „Каквото ви каже, сторете” (Йоан 2:5). Тя казва това на служителите – и на всеки един от нас.

Във всички тези примери Дева Мария служи като огледало и жива икона на библейския християнин. Когато слушаме Божието слово, ние трябва да бъдем като нея: да размишляваме над него, пазейки всичките тези думи в сърцата си, и да следваме онова, което Той ни повелява. Когато Бог говори, трябва с послушание и покорство да слушаме.

РАЗБИРАНЕ НА БИБЛИЯТА ЧРЕЗ ЦЪРКВАТА

Както утвърждава Московската конференция, „ние разбираме, приемаме и тълкуваме Свещ. Писание чрез и в Църквата”. Нашият подход към Библията е не само с послушание, но и църковен. Думите на Свещ. Писание, макар и отправени към нас лично, са в същото време адресирани до нас като членове на една община. Свещ. Писание и Църквата не трябва да се разделят.

Взаимната зависимост на Църквата и Библията се вижда поне в две посоки.
Първо, ние приемаме Свещ. Писание чрез и в Църквата. Църквата ни казва какво значи Свещ. Писание. През първите три века от историята на Църквата бил необходим дълъг процес на отсяване и проверка, за да се разграничи това, което е автентично „канонично” Свещ. Писание, авторитетно свидетелстващо за личността и проповедта на Иисус Христос, от онова, което е „апокрифно”, полезно в някои случаи за четене, но не нормативен източник на учение. Така Църквата решила кои книги влизат в канона на Новия Завет (или по-скоро разпознала онези, които са били автентични – б.р.). Една книга не е част от Свещ. Писание поради някаква особена хипотеза относно нейната датировка и авторство, а защото Църквата я смята за канонична. Да предположим например, че може да се докаже, че четвъртото евангелие не било написано от св. Йоан, най-обичания Христов ученик (макар че според мене съществуват солидни основания да се приема Йоановото авторство), това не би ни попречило да признаваме четвъртото евангелие като Свещ. Писание. Защо? Защото четвъртото евангелие, независимо от това кой е бил неговият автор, е прието от Църквата и в Църквата.

Второ, ние тълкуваме Свещ. Писание чрез и в Църквата. Както Църквата ни казва какво е това Свещ. Писание, така Църквата ни казва как трябва да разбираме Свещ. Писание. Като се приближил до етиопеца, който четял Стария Завет в колесницата си, дякон Филип го попитал: „Разбираш ли това, що четеш?” А етиопецът отговорил: „Как ще мога, ако някой не ме упъти?” (Деян. 8:30-31).

Неговото затруднение е и наше. Думите на Свещ. Писание не винаги са разбираеми, така че да не се нуждаем от обяснения. Библията притежава
прекрасна, лежаща в основата й простота, но когато се изследва в детайли, тя се оказва трудна книга. Когато четем Библията, Бог говори непосредствено в сърцето на всеки от нас. Четенето на Свещ. Писание, както казва св. Тихон, е личен диалог на всеки от нас със Самия Христос. Но ние се нуждаем и от ръководство. И нашият водител е Църквата. Ние използваме собствения си разум със съдействието на Св. Дух. Ние си служим с библейски коментари и откритията на съвременната наука. Но винаги подчиняваме частните мнения – както нашите, така и онези на учените – на опита на Църквата.

Ние четем Библията лично, но не като изолирани индивиди. Казваме не „аз”, а „ние”. Ние четем като членове на едно семейство – семейството на Православната съборна църква. Ние четем в общение с всички  други членове на тялото Христово по всички краища на света и във всички времена. Този общностен или съборен подход към Библията е подчертан в един от въпросите, задавани на новоприемания в лоното на Руската църква: „Признаваш ли, че Свещ. Писание трябва да се приеме и тълкува в съгласие с вярата, предадена ни от светите отци и която светата Православна църква, нашата Майка, винаги е пазила, пази и досега?” Решаващият критерий за нашето разбиране, какво означава Свещ. Писание, е църковното съзнание.

Откъде да започнем, за да открием това църковно съзнание? Първата стъпка е да видим как Свещ. Писание се използва в богослужението: какви в частност са библейските четива, избрани за четене при различните празници. Втората стъпка е да се консултираме с писанията на църковните отци, особено св. Йоан Златоуст: как те изясняват и употребяват текста на Свещ. Писание. Следователно, църковният начин на четене на Библията е както литургически, така и патристичен.

Като пример за това, какво означава да се тълкува Свещ. Писание литургически, ще разгледаме старозаветните четива, които се четат на вечернята на празника Благовещение (25 март) и вечернята на Велика събота, която била първата част от древното Великденско всенощно бдение. На Благовещение има 5 четива:

1. Бит. 28:10-17 – сънят на Яков за стълбата, издигаща се от земята до небето.

2. Йезек. 44:1-3 – видението на пророка за Йерусалимския храм със затворените врати, през които никой освен Княза не може да мине.

3. Прит. Сол. 9:1-11 – един от великите премъдростни пасажи в Стария Завет, който започва с думите: „Премъдростта си съгради дом”.

4. Изх. 3:1-8 – Мойсей при неизгарящата къпина.

5. Прит. Сол. 8:22-30 – друг премъдростен текст, който описва мястото на Премъдростта в Божия вечен промисъл: „Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време.”

В тези места от Стария Завет ние разполагаме с поредица от силни образи, които показват ролята на Пресвета Дева Мария в Божия промислителен план за спасение. Тя е стълбата на Яков, защото посредством нея Бог слиза и влиза в нашия свят, приемайки плът. Тя е както Майка, така и Пресвета Дева: Христос се ражда от нея и въпреки това тя остава непорочна, вратата на нейната девственост е затворена. Тя дава човешка плът или дом, който Христос, Божията Премъдрост (1 Кор. 1:24) обитава; от друга страна, тя самата трябва да бъде смята­на за Божия Премъдрост. Тя е горящата къпина, която обема в утробата си нетварния огън на Божеството и въпреки то­ва не изгаря. От вечност, „преди за бъде създадена земята“, тя е предизбрана от Бога да бъде Негова Майка.

Като четем тези места в техния ори­гинален контекст на Стария Завет, ние може да не разберем веднага, че те предизобразяват въплъщението на Спасите­ля от Девицата. Но като изследваме упот­ребата на Стария Завет в църковните лекционарии[2], можем да открием пласт по пласт значения, които от пръв поглед не са съвсем очевидни.

Същото става, когато разглеждаме как Свещ. Писание е използвано на Ве­лика събота. Тук разполагаме с не по-малко от 15 старозаветни четива. За съ­жаление в много от нашите храмове по­вечето от тях се пропускат, което води до лишаване на Божия народ от възмож­ността за непосредствена библейска хра­на. Тази дълга последователност от че­тива рисува пред нас дълбокото значение на Христовото „преминаване“ през смъртта към възкресението. Първото че­тиво е разказът за творението (Бит. 1:1-13): Христовото възкресение е ново тво­рение (2 Кор. 5:17; Откр. 21:5), поставя­не на началото на нов век – бъдещия век. Третото четиво описва юдейската пасхална вечеря: Христос, разпнат и възкръс­нал, е новата Пасха, пасхалният Агнец, който единствен може да вземе върху Си греха на света (1 Кор. 5:7; Йоан 1:29). Чет­въртото четиво е цялата книга на про­рок Йона: трите дена на пророка в утро­бата на кита предизобразяват Христово­то възкресение след трите дена в гроба (Мат. 12:40). Шестото четиво разказва за преминаването на израилтяните през Червено море (Изх. 13:20-15:19): Христос ни води от робството в Египет (греха), през Червено море (кръщението), в обе­щаната земя (Църквата). Последното че­тиво е повествованието за тримата мъ­же в огнената пещ (Дан. 3) – още един „предобраз“ или предизобразяване на Христовото възкресение от гроба.

Как можем да развием този църко­вен и литургически начин на четене на Свещ. Писание в енорийските занимания по изучаване на Библията? На някого мо­же да се възложи задачата да установи кога отделен пасаж е използван за даден празник или избран светия. На други в групата може да се даде домашна работа върху св. отци, като се ползват на първо място библейските коментари на св. Йо­ан Златоуст. Отначало може да се разо­чароваме. Светоотеческият начин на мис­лене и говорене е често удивително раз­личен от нашия днес. Но в патристични­те текстове има много злато само ако има­ме постоянството и въображението да го открием.

ХРИСТОС – СЪРЦЕТО НА БИБЛИЯТА

Третото изискване при нашето четене на Свещ. Писание е, че то трябва да бъде христоцентрично. Ако ние сме съгласни с Московската конференция от 1976 г., че „Свещ. Писание е неделимо цяло“, къде трябва да локализираме неговата цялост­ност и неделимост? Отговорът е: в личността на Христос. Той е свързваща­та нишка, която преминава през цялата Библия от първото изречение до послед­ното. Иисус ни среща на всяка страница. Всичко е свързано поради Него. „Всичко чрез Него се държи“ (Кол. 1:17).

В много изследвания на Свещ. Писа­ние от съвременни западни учени се при­лага аналитичният подход, при който вся­ка книга се разделя на различни първона­чални източници. Връзката между тях се разплита и Библията се свежда до мно­жество изолирани части. Напоследък има силна реакция срещу подобно отношение, като библейските критици на Запад об­ръщат все повече внимание на пътя, кой­то тези основни части са изминали, за да бъдат свързани в едно. Ние трябва да виж­даме единството на Свещ. Писание – как­то многообразието, всеобгръщащата цел, така и разпръснатите начала. Православ­ната екзегетика предпочита по-скоро „синтетичния“, отколкото аналитичния херменевтичен подход – Библията се раз­глежда като съставно цяло, в което навсякъде присъства Христос като връзка на единството.

Подобен, както току-що видяхме, е ре­зултатът от четенето на Свещ. Писание в контекста на църковното богослужение. Както показват ясно четивата на Благовещение и Велика събота, навсякъде в Стария Завет намираме указания, посоч­ващи тайната на Христос и Неговата Май­ка Пресвета Дева Мария. Като тълкува­ме Стария Завет в светлината на Новия и Новия в светлината на Стария – както църковните лекционарии ни насърчават да правим, ние откриваме как цялото Свещ. Писание намира своя средоточен пункт в Спасителя.

В Православието се отдава особено значение на този „типологически“[3] метод на тълкуване, изграден върху предобрази на Христос, знаци и символи на Неговата дейност, които трябва да се откриват в целия Стар Завет. Мелхиседек, например, свещеник-цар на Салим, който предложил хляб и вино на Авраам (Бит. 14:18), е смятан за „предобраз“ на Христос не само от св. отци, но и в самия Нов Завет (Евр. 5:6; 7:1-19). Скалата, от която бликнала вода в Синайската пустиня (Изх. 17:6; Числ. 30:7-11), е също така символ на Христос (1 Кор. 10:4). Типологията обяснява избора на четива не само за Велика събота, но за цялата втора половина на Великия пост. Защо в четивата от книга Битие през шестата седмица такова важно място заема личността на Йосиф? Защо по време на Страстната седмица четем книга Йов? Защото Йосиф и Йов са невинни страдалци и в своето дълготърпение предизобразяват изкупителните страдания на Христос на кръста.

Можем да открием и други съответствия между Стария и Новия Завет, като използваме библейските конкорданси[4]. Често най-добрият коментар са просто паралелните места в изданията на Библията, поставени под линия или изнесени в полетата. Според думите на о. Александър Шмеман: „Християнин е онзи, който навсякъде, където и да погледне, вижда Христос и Му се радва.“ Това е валидно особено за библейския християнин. Накъдето и да погледне, на всяка страница на Свещ. Писание той вижда Христос.

БИБЛИЯТА КАТО НЕЩО ЛИЧНО

Според св. Марк Подвижник (VI в.): „Смиреният в мислите си и занимаващи­ят се с духовна дейност, когато чете Свещ. Писание, ще отнася всичко към самия се­бе си, а не към ближния си.“ Ние трябва да се стремим да отнасяме всичко в Свещ. Писание лично към себе си. Нашият въп­рос не е просто „Какво означава това?“, а „Какво означава това за мене?„. Свещ. Писание е непосредствен, съкровен диа­лог между Спасителя и мене – Христос се обръща към мене и моето сърце отгова­ря. Това е четвъртият критерий за наше­то четене на Библията.

Аз трябва да разглеждам всички раз­кази в Свещ. Писание като част от моя личен живот. Повествованието за грехо­падението на Адам е също така разказ за някакъв момент от моя личен опит. Кой е Адам? Неговото име означава просто „човек“. Към мене Бог се обръща: „Де си?“ (Бит. 3:9). Ние често питаме: „Къде е Бог?“ Но истинският въпрос е този, кой­то Бог чрез Адам задава на всеки от нас: „Де си?“

Кой е Каин, убиецът на брат си? Това съм аз. Божият призив „Де е брат ти Авел?“ (Бит. 4:9) е отправен към Каин във всеки от нас. Пътят към Бога минава през любовта към другите, и друг път няма. Ка­то се отричам от моя брат или сестра, аз заменям образа Божи със знака на Каин и се отричам от своята човешка природа.

Когато четем Свещ. Писание, има три крачки, които трябва да се направят. Пър­вата е да се възприема Свещ. Писание ка­то свещена история: историята на света от сътворението, историята на богоизбра­ния народ, историята на Самия Бог, въп­лътен в Палестина, историята за „великите Божии дела“ (Деян. 2:11) след Петдесетница. Не трябва никога да забравя­ме, че това, което намираме в Библията, не е идеология, не е философска теория, а историческа вяра.

След това забелязваме конкретност­та, специфичността на тази свещена ис­тория. В Библията виждаме как Бог се явява „много пъти и по много начини“, как Той влиза в диалог с отделни човеци. Виждаме пред нас конкретните призиви, отправени от Бога към различни хора: към Авраам, Мойсей и Давид, към Ревека и Рут, към Исайя и пророците. Вижда­ме Бога, въплътил се само веднъж на оп­ределено място от земята, в определено време и от определена майка. Тази конк­ретност трябва да разглеждаме не като проблем, а като благослов. Божията любов обгръща цялата вселена, но винаги е лична по своето изражение.

Това чувство за специфичността на Библията е жизненоважен елемент в пра­вославното „библейско съзнание“. Ако действително обичаме Библията, ние ще обичаме родословията и хронологичните и географските детайли. Чудесен начин да се вникне по-дълбоко в прочита на Свещ. Писание е да се отиде на поклонение в Светата земя. Да минем там, където Хрис­тос е вървял. Да се спуснем до Мъртво море, да се изкачим на планината на изкушенията, да погледнем пустинята, да се опитаме да си представим как се е чувствал Христос през време на 40-те дни на Неговия пост в пустинята. Да вкусим во­да от извора, където Иисус беседвал със самарянката. Да отидем през нощта в Гетсиманската градина, да поседнем в тъм­нината под старите маслинени дървета, да погледаме в долината светлините на гра­да.

Тогава трябва да направим третата крачка. След като преживеем библейска­та история с цялата й конкретност, ние трябва да я отнесем непосредствено към нас самите. Трябва да си кажем: „Всички тези места и събития не са просто нещо далечно и отдавнашно. Те са част от моя­та лична среща с Господ. Разказите ме включват.“

Предателството, например, е част от личната история на всеки. Не сме ли всич­ки предавали други в някой момент от на­шия живот и не знаем ли всички какво значи да бъдеш предаден? И нима споме­нът за тези моменти не е оставил дълбо­ки, продължителни белези върху нашата душа? Следователно, когато четем разка­за за отричането на св. апостол Петър от Иисус Христос и за неговото разкаяние след Възкресението, можем да видим се­бе си като участници в тези драматични събития. Като си представяме какво са преживели непосредствено след предател­ството св. апостол Петър и Христос, ние правим чувствата им наши собствени. Аз съм Петър; мога ли в ситуацията на пре­дателство да се оприлича също и на Хрис­тос? Като размишляваме също върху мо­мента на помиряването, виждайки как възкръсналият Спасител с любов, напъл­но лишена от сантименталност, връща св. апостол Петър в редиците на Своите дру­гари и как Петър от своя страна проявява смирение и мъжество, за да приеме това възстановяване на отношенията, ние се питаме: доколко приличам на Христос по отношение на онези, които са ме преда­ли? И, след моето предателство, мога ли да приема прощението на другите, мога ли да простя на себе си?

Да вземем друг пример, „опрощава­нето на грешницата в дома на Симон фа­рисея“, която изляла съд с драгоценно ми­ро върху нозете на Иисус (Лука 7:36-50). Мога ли да я видя отразена в мене самия? Споделям ли нейната щедрост, непосред­ственост и порив на обич? „Прощават й се многото грехове, задето много обикна.“ Или аз съм пресметлив, дребнав, плах, ви­наги сдържан, не желая да се ангажирам напълно с нищо, добро или зло? Както казват пустинниците: „По-добър е онзи, който е съгрешил, ако той знае, че е съгрешил и се разкайва, отколкото човек, който не е съгрешавал и смята себе си за праведен.”

Личният подход в този смисъл означава, че при четене на Библията ние не сме просто безпристрастни и обективни наблюдатели, попиващи информация. Библията не е просто литературна творба или събрание от исторически документи, макар че положително може да бъде третирана на това равнище. Тя е по-скоро свещена книга, отправена към вярващи хора, за да бъде четена с вяра и любов. Няма никаква полза от четене на Евангелията, ако не обичаме Христос. „Сърце говори на сърце”: аз навлизам в живата истина на Свещ. Писание само когато моето сърце отговаря с любов на Божието сърце.

Като четем Свещ. Писание по този начин – с послушание, като членове на Църквата, съзиращи навсякъде Христос – и като възприемаме всичко като част от нашата лична история, ние ще усетим нещо от силата и изцеряващата енергия, които се намират в Библията. Въпреки това в нашето изследователско пътешествие ние винаги сме едва в самото начало. Ние приличаме на човек, който плава с малка лодка в безбрежния океан.

Във върховен момент на духовна криза, борейки се със себе си сам в градината, блаж. Августин чул детски глас: „Вземи и чети, вземи и чети.” Той взел Библията и започнал да чете. И това, което прочел, променило целия му живот. Нека сторим същото: Вземи и чети.

„Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми” (Пс. 118:105).

Превод: Емил Трайчев

Публикува се с редакции. Източник: „Духовна култура“


[1] Става дума за Евангелие от Йоан – б.р.

[2] Лат. – сборник с четива от Стария и Новия Завет, предназначени за богослуже­нието. – Б. ред.

[3]  От грц. типос = предобраз. – Б. ред.

[4] Конкорданс или симфония – това е книга, в която са подредени по азбучен ред думи от Новия Завет или цялата Библия, като са посочени местата, където те се срещат с цел по-лесното им намиране. – Б. ред.

За автора: 20986_360228920761814_1035740290_n

Калистос Уеър (светско име Тимоти Уеър) е православен богослов и университетски преподавател, йерей на Константинополската патриаршия.

Роден е през 1934 г. в Бат (Bath), Англия. В Оксфордския университет изучава класическа филология, философия и богословие и защитава докторат върху ранната история на източното монашество. През 1958 г. напуска англиканската църква, приема православната вяра и посещава манастирите в Гърция и Света Гора. Най-продължително пребивава в манастира „Св. Йоан Богослов“ на о. Патмос.

През 1966 е ръкоположен за свещеник и дава монашески обет, приемайки името Калистос. От 1966 е отново в Оксфорд, където преподава източноправославна културология.

През 1982 г. е ръкоположен за епископ на Диоклия под юрисдикцията на Константинополския Патриарх и викариен епископ към Православната архиепископия на Тиатира и Великобритания. От 30 март 2007 е възведен в митрополитски сан и е избран за председател на диалога на Константинополската патриаршия с англиканите.

Митрополит Калистос е автор на множество публикации върху историята и богословието на Православната църква. Творчеството му включва книгите „Православната църква“, „Православният път“, „Гръцката църква в периода на турското владичество“ и други. Превел е на английски две от основните православни богослужебни книги – „Празничен миней“ и „Постен триод“, както и „Добротолюбие“ – сборник от съчинения на Св. Отци.

Източник на кратката биография: Pravoslavieto.com

                                                    

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s